Да спасим сърцето на София!

 

Арх. Димитър ДЖАРТОВ

Уважаеми и т.н….граждани на София,

Колко е безсилно словото в борбата срещу злосторниците, които се нахвърлят върху всичко ценно, останало в града от предците ни? Може би във времето на Мойсей то да е писало закони върху камък. Но не и днес, не и у нас.

Остава си само едно слабовато, словесно чесало…

Оръжията не са равностойни.

Бойното поле е предварително грижливо минирано и ситуирано на много високо избран терен. Вижте само…

Пример:

Национална художествена академия

Сцена: Народно събрание на република България.

Дата: 12.Х.2007 година.

Премиера на иначе скучна пиеска “Парламентарен контрол”.

Залата празна 100 %.

Режисьорът раздал предварително написаните реплики. Определил и артистите.

Те са само трима.

Времетраенето на пиеската е определено - три минути и двадесет и пет секунди.

Проговаря първият артист, председателя: “Ува-жаеми и т.н. … господин професор Станилов. Днешното петчасово заседание завърши, а не остана време за отговор на вашето питане… От добра воля обаче, в извънработно време, ви да-ваме възможност да развиете вашето питане…

Депутатът: Н.Х.А.?

Министърът: (Професионален артист, но явно не прочел какво са му написали сценаристите) мънка. Изиграл е стотина роли в киното и театъра, ала никога не е участвал в…

Фарс.

“А, бе, нали знаете, ректорът и тия около него си имат автономия. Могат да си решават всичко, каквото си поискат… А при нас в НИПКИ-то не са постъпили никакви планове за утвърждаване… Само скици. Няма да позволим, разбира се… Няма да позволим.”

Но.

Фрас. - Новината-бомба гръмна още същия ден. Появи се тревожно съобщение на редак-цията на в. “Арх & Арт борса” (бр. 40/2007 г.)

“По наша информация НИПК вече заверява готовия проект на арх. Стефан Добрев за НХА. В същото време продължават питания на народните представители към министри, свързани с проблема.”

Туй-то. Всекиму своето…

Известно е. Така гласи надписът върху арката на входа на Треблинка.

Членовете на управителното тяло на Академията се сдобиват с държавни, безплатни гаражи, кабинети и ателиета за творческо производство на артефакти, продавани на свободния пазар като лична продукция. Това, всъщност бе и целта на активното мероприятие… Събранието решава битовия си проблем, гаражите за любимите мерцедеси срещу аванс, даден за проектиране - 2 000 000 лв. … Министерството направо си лъже. Не му е жал за собствения му шеф Ламбо. Някои там обаче знаят на кого и защо правят тази услуга…

Франс. В Париж за такова нещо се вдигат латински и други студентски квартали и помитат всичко пред себе си. Тук…

Транс. Сицилианско мълчание. Мавзолейна тишина, позната ни от задушницата на втори юни всяка година. Сирени свирят тревожно.

Главите наведени, причини неведоми… А в страната има един цял стадион хора, които имат пряко отношение към случващото се.

В аванс. Телевизионерите всяка вечер ни подсещат с една обичайна фраза: “Какво още остава да видите?” Е, много скоро ще видим как рухва Комплекса “България”, дело на нашия учи-тел, нашия Станчо… Може би ще остане цяла само оная черквичка на площада зад Народното събрание. Но и това не е сигурно… Близката история на материка помни много примери таки-ва храмчета да стават я млекопреработвателни промкомбинати, я содолимонадени фабрики…

Та, какво още в емисията?

Ето няколко заглавки:

Народно събрание

Местят го. Защото на депутатите им омръзна да сноват пеша от бившия партиен дом до Парламента. Един техен колега, председател на Събранието, реши, че ще бъде един хубав ден за българската демокрация, когато цялата дружина от 240 юнаци бъде настанена в ексуправленското здание. Там вече ги чакаше секретарка, освен кола и шофьор, стаичка за почивка, релаксация демек, сауна и някои други екстри… Всичко това на принципа да не ходи Мохамед до планината, а тя да дойде при него. И така се получиха чудесни частни, търговски кантори за посрещане (на четири очи) просители от електората за дребни и едри неплатени услуги… За преместването в това, уж, омразно на демократите здание, се гласуваха от воле пет милиона незлатни лева, без нито един глас против. А старата сграда, нали е стара и износена, вероятно ще стане музей, мавзолей или канцеларийка на омбудсман…

Нашият архитектски принос ли? Ами едно известно на гилдията семейство размести столчетата в залата на бившето кино и обяви преустройството в голям артефакт, както му викат сега… Поканен бе от някого и големия архитект Бота да участва в ремонта. Но, добър е Бог, неговият проект не се възприе… Защото, ако беше реализиран, българите щяха да скъсат от бой всеки дръзнал се да признае, че е архитект.

Конкурс ли? Шегувате се.

Отива си нещо най-свято във всяка страна. Шапки долу!

 

Женски пазар

Този пазар пее разтърсващата песен на Черната Марга: “Днеска съм тука аз първо либе, утре ме няма…” Вие, пак не вярвайте. Но, напролет на мястото му ще се ширнат зелени поляни с ретропейки, детски площадки с катерушки, паркинги… Все екологически чисти продукти. Мир вам. Честито столичани.

Тази година, това лято, в най-големите жеги, когато всичко живо политаше към спасителното море, тържествено бе обявен конкурс за преустройство на пазара. И, разбира се, почиващата гилдия не се яви. Идеален, очакван резултат за обявителите. Той се обясни като пълномощно да се действа с развързани ръце. Проектът е изготвен, може би предварително, от архитектско семейство, преди година съсипало голяма част от пазара с модернистична, тенекиена архитектура. Мотивът е да се продължи започнатото… Триумфират реститутките, брокерите, предприемачите и тем подобни. Нови терени в сърцето на града, нов късмет…

Сбогом на бабичките, стиснали няколкото връзки свеж магданоз в отрудените си ръце. Сбогом на незабравимия Женски пазар, отправен в невъзврат…

Мостът на въздишките

През първите дни на новия милениум - 2000 г. се обяви от Дирекция “Градоустройство и архитектура” - при Столичната община - ДАГ, без-платен конкурс за бъдещата орис на романтичния мост, наричан от специалистите, на галено, Пасарелка. Награда: възлагане. Налице - пет проекта. От петте три колектива поканени директно от ДАГ за фон на състезанието. Търси се решението на дилемата: Да остане ли мостът под открито небе, облян от слънцето и напоен с ви-тошки въздух, или да се затвори във фургон, дълъг 150 метра, с отоплителна инсталация, как-то и специална система за измиване на покривната стъклария? Вагонът, разбира се, трябва да е нагъчкан от търговски бутичета и барчета.

Романтиката е защитена от два проекта. Един пловдивски екип, съставен от скулптори и архитекти, размахва ту над, ту под моста една стоманена мрежа, като небрежно подхвърляно шалче, изтъкано от цъфтяща жива зеленина… Романтика за милиони… Проектът отпада поради невъзвръщаемост на вложените средства… Другият пък, софиянец, самотен бегач на дълги разстояния, весел самоубиец, предлага: Да се извадят от мазетата на близкия музей “Земята и хората” огромните кристали, дар от родолюбив българин, живеещ в Бразилия, и да се накичи мостът с тях. Нощно време, пронизани от снопове светлина на прожектори, кристалните буци ще има какво да кажат на младежките сърца, що се любят. И на-ли без акцент не може, на билото на моста стър-чи седемметрова пластика от представете си, от-падъчна, изстинала стъклена пяна, с която е пълен дворът на стъкларския завод СТИНД. Втори светлинен, безплатен ефект. Но, уви, и тази идея става на пух и прах - като старата община, вещо заредена с далаверджийски барут…

Решение: Конкурсът печели фургонът. Усилено се търсят пари за реализация. Канят се инвеститори-търговци да проявят своето чувство на благодарност. Та толкова услуги им е правил ДАГ, а те отказват да правят на баир лозе и на моста дюкянчета за продажба на потници и друг вид текстил. Защото в подножието на моста, в подземието, вече си имат над 500 капанчета, които вършат същата работа… Радетелите на закритото-покритото поработили върху локалния патриотизъм на кмета на София и той се провикна: “Ще направим тук Ловешкия покрит мост. Търся новия Кольо Фичето да стори това”… Но, няма защо да го търси, той отдавна е намерен в Италия, специализиран производител на такива мостови кюнци. Ще дойдат хората от Апенините с отдавна изработен готов проект. Ще си свършат работата съвестно и накрая ще раздадат на отличниците по един плик с романтичен розов цвят…

Наскоро върху моста беше подредена фотоизложба “Земята, погледната от високо”. Гостенката-художник каза, че не е видяла по-красиво място за тази цел в нито една от посетените страни… Ама, тя е чужденка, някои от нас изглежда са малко … кьорави.

Господи, молим ти се като на Бога, гледай да не се намерят пари за това противно дело…

Централна гара - София

Цели седем години под купола на цирка пред софийската гара малцина знаят какво става там, кой го прави и най-важното - защо. Знае се само, че сметката възлиза на 21 милиона и че всичко е общинско - 60 души проектанти, строители и охранители. Само доставчиците на керамиката са от Германия, текстилното покривало от Унгария… Само дограмата е от родното Кремиковци. Официалното наименование на ъндърграунда: “Увеселителен търговски комплекс”. А главният проектант на мега-чудото дообясни пред възхитените репортерки: “целият комплекс е подчинен на принципа - мъжът пие бира, жената пазарува, детето играе.”

Ето и последните новини от местосъбитието. Както някога е имало Велико преселение на на-родите, сега се задава мегапреместване в големи размери. Колко му е? Маса министерства да-же отиват на “4-ти километър”. А гарата следва

ло да се премести чак на летището за улеснение на летящите пътници и защото пречела на разширението на Столицата в северна посока. Къде, къде ще й е местопребиваването? Па, меж-ду селата Балша и Чибаовци, предполага шопът. Тежко му на този, що все още се вози с влак…

Някои се надяваха, че БДЖ-то ще намери сили да изгони цирка, разположил се до самия му къщен праг, а тя каква стана. Циркът гони гарата… “Куче, влачи рейс…”

Последната водеща новина е, че тентата изгнила и се разпада. Ще се търсят нови милиони лева, да се сменят с унгарско пенгьо за ново покривало на предгаровия резил…

Кремиковци

История… Години наред в Политехниката имаше едно брадато професорче по химия, голям патриот, който обясняваше на студентите си, че кремиковските ниви са червени, защото пръстта им съдържа желязо. Недостатъчно, за съжаление, за промишлен добив и плачеше със сълзи от мъка за това. Студентите му пригласяха със съчувствие… Въпреки тъжната констатация, че в България никога няма да има високи пещи, народната власт реши от пръстта да изстиска малко желязце. Колкото руда не достига - внос от Алжир и Бразилия. Ето ви ги и високите пещи и още по-високи комини, вещо иззидани от трънчаните за нула време. Тази стоманена прегръдка със световната металургия на софиянци им коставше немалко. Софийското поле бе посолено с отровни, черни сажди и гордостта им от завода се стопи. Намразиха го всички и по време на прехода никой не искаше да го купи. Цената му падна до един, незлатен лев… Сегашния собственик плати почти половин милиард долара за него…

И, хоооп… Осъмнахме с височайшо предложение, да си го купим отново. И… чупи-купи. Разрушаваме и го правим на скрап, измитаме терена и строим хангари, търговски складове, площадки за балите със столичен боклук и т.н. … А, защо не там по-нагоре, на височкото, да построим и жилища за пристигащи колони на новопокръстени жители на града ни?

Не е за вярване… Но, много скоро пак ще щръкнат комини, ала с други собственици…

София спи… Не я будете… Грехота е…

***

И, така: “Шефе, сипи още по една двойна. Да продължим целогодишната задушница. Да поменем бъдещите жертви на Молоха…

в. “Арх&Aрт борса”, бр. 8/2008 година