Да спасим сърцето на София!

22 януари 1988 г. От близо седмица съм като болен. Отново ме викаха в Народното събрание Пенчо Кубадински и Станко Тодоров, на два пъти, и ми поставиха задача: да направя проучвания на мястото на Художествената академия за нуждите на Народното събрание.

Арх. Никола Николов, Размисли за архитектурата. Дневник, София, 1999 г.

 

- Вие лично сте предложили в новата сграда на Художествената академия да са и кабинетите на евродепутатите…
- Така е. Мястото, където е Художествената академия, е много близо до българския парламент. По този въпрос водих разговори с ръководството на Европейския парламент. Все пак става дума за нашите евродепутати да се отпусне една незначителна площ от 200 – 300 квадрата. Сградата ще е с обща площ 21 хил. кв. м.
- Ректорът на Художествената академия проф. Йонов уведомен ли е за тези преговори?
- Разбира се, той присъства на тези разговори.
- Вие одобрявате ли този проект?
- За мене той е най-добрият възможен вариант.

Димчо Михалевски, зам.-министър на регионалното развитие пред в. “Нощен труд”, 12-13 април 2007 г.

 

 

 

 

 Когато преди повече от 100 години рисувалното училище се разположило непосредствено до Народното събрание, т.нар. културна общественост със сигурност взела предвид само предимствата. Символично българското изкуство застанало до младата българска власт – красив неравен брак по любов? Понеже мястото е много специално, въпросът за характера на архитектурата на школото увиснал драматично. По същото време из Европа настъпвал Ар нуво, който скъсал с историцизма. В България – напротив – било важно да се подчертае близкото роднинство с Византия и “Третия Рим” (какво в този смисъл е важно, днес не се дискутира). Един много ерудиран и способен руснак - арх. Александър Смирнов - решил, че ще бъде страхотен шик, ако пренесе в София част от Византия, но не директно, а през Венеция – чрез почти буквално повторение на елементи от фасадите на “Сан Марко” - с външните стенописи, златни смалтове, островърхи арки и прозорци - бифорни и трифорни – по-близо до кича (перманентно явление), отколкото до съвременните на Смирнов (р. 1861) представи за школска и университетска архитектура, каквато във Ваймар, Глазгоу и другаде била вече в строеж.

Преди двайсет години темата за архитектурата на сградите на властта и на Художествената академия в София вълнуваше големия творец Никола Николов. Днес неговите дилеми са забравени. През мъчителни лутания и колебания той търсеше вярното решение, което няма да посрами предшествениците и него самия, превърнал бившата държавна печатница там в музей. Главната тема беше и остана не отделната сграда, а рамката на площада като цяло. Имаше пълно основание да повтори опита си от НГЧИ, но не го направи. Не е знаел какво да направи – да продължи по линията на Смирнов, или да строи модерна архитектура – Николов, архитект, който знаеше две и двеста.

Въпросът за рамката на площад “Александър Невски” продължава да е между водещите въпроси на софийското градоустройство. С потрес установявам, че за огромна част от колегията “рамката” продължава да минава по северния фронт на Синода и Народното събрание и по западния фронт на НГЧИ и каквото дойде на мястото на Академията. Отдавна не е така! Мащабът е сменен! Старите проекти, включително този на Смирнов, са двуетажни! “Фронтът” вече минава по екседрата на площад “Цар Освободител”, т.е. “Радисън”, по оградата на Яблански и по западната фасада на Библиотеката, по фронта на Университета. А Народното събрание, Академията, НГЧИ и сградата на МЕИ, паметникът на Левски, Домът на Армията, БАН отдавна са вътре в рамката! Ако това не им е ясно, то нашите урбанисти нищо не разбират нито от мащаб, нито от протичащи пространства.

Властта сто години не престана да смята територията на Академията за своя. Всяка българска територия, но тази на “Софийския акропол” – още повече. Вероятно всяка власт би постъпила като сегашната.

На проекта за регулиране на пл. “Александър Невски” от 1904 г. виждаме П- и Г-образни сгради, както и такива с вътрешни дворове по целия “акропол”. Там, където сега са обществените градини с хубавия паметник на Вазов, със смешния паметник на Климент Охридски, на мястото на жалкия паметник на опълченците и на мястото на прекрасния Вечен огън, общината през 1904 регулирала бъдещото строителство с голям брой обществени сгради до пълно задръстване. Във въпросния терен на НХГ през 1904 г. също има пълно каре с вътрешен двор – като казарма… От същата година е конкурсът, спечелен от Смирнов.

Оттогава изминаха сто години. Какво е построено и разрушено там, е известно. Ще добавя само, че на “акропола” в това време израснаха много и големи дървета. Най-малко за три поколения зеленината, заедно с широкия поглед към Витоша, е най-хубавото и най-типичното нещо там… плюс малкото парченце “Венеция”, завещано от Смирнов за съсед на Народното събрание. Когато се говори за духа на мястото, искам да се знае и дебело да се подчертае, че става дума именно за това – че отдавна сме свикнали (от паметника на Кирил и Методий, от паметника на Климент, от Университета, от “Ялта” и “Радисън”) да виждаме “Александър Невски” през дърветата. Това е едно от най-хубавите места в София и на Балканския полуостров. По красота и спокойствие то дели мегдан с Каракьой, Акропола и Калемегдан. То е нашата софийска същност.

Властта, всяка българска власт, иска да строи за себе си, а не за културата. В дневника на Никола Николов срещу 27 януари 1988 пише: “Идеята е твърде неясна и трудно уловима (…) - да се настани върху територията на целия квартал сграда, засега с неясно съдържание (к. м.), за нуждите на ръководните органи от висшия ешелон на държавата“. Всички, които са чували за арх. Николов, прекрасно знаят какви са проблемите на рамката на “Александър Невски” и откога властта си я иска.

Двадесет години по-късно българската власт иска пак същото неясно нещо, но се страхува да заяви като императорите: “Цезар иска да умреш.” Други времена са. Демократичните цезари твърдят, че искат да насърчат културата и образованието. В речта си от 25 октомври 2004 президентът Георги Първанов каза: “… ръководството на НХА решава (к. м.) да проведе национален конкурс за проектиране на разширението на съществуващата сграда… този подход ще доведе до резултати, които ще задоволят не само нуждите на НХА, но и обществения интерес на всички граждани (к. м.) на София…”

По това време хората, които знаят за намерението за “разширение”, се броят на пръсти, а всички граждани на София не подозират какъв им е общественият интерес, поне на това място. Нито някой го е формулирал – нито Общият план, нито никой. В замяна на това всички граждани знаем, че пресичането на бул. “Левски” между Националната библиотека, Университета и Академията е смъртно опасно, че част от студентите и някои преподаватели все пак имат коли, че бившият МЕИ на сто метра от Академията стои празен, че НХА има още три адреса, на които живее значително по-спокойно. Че ако за някого е важно да присъства под носа или юргана на властта, това в никакъв случай не са студентите – по-скоро напротив.

Аз съм между онези, които се брояха на пръсти почти година след речта на Първанов. По чиста случайност заедно с Комисията по професионална етика на КАБ бяхме в кабинета на арх. Георги Бачев, когато ректорът на НХА Божидар Йонов за първи път заяви официално пред Дирекция „Архитектура и градоустройство‛ за своите намерения. С него бяха неколцина професори-художници.

Взел за чиста монета желанието за “разширение на Академията”, още тогава, на място, им обясних защо това намерение е абсурдно и вредно. Аз излязох глупак, не се сетих, че властта поиска пак “своето” под стария благовиден предлог – “всички художници под един покрив!”.

По-късно арх. Славей Гълъбов написа заданието на конкурса. Пет минути сметки са достатъчни да се види, че заданието му не се побира в парцела… по никой начин. Дори без помещенията на властта, за каквито там не се споменаваше нищо. С цел да предпазя колегията от излишно хабене на нерви и труд, публикувах моите съображения преди конкурса в “Арх и Арт борса” своевременно – под редакционното заглавие “Анатема за НХА”, което впоследствие се оказа далеч не пресилено. Преди това обаче се опитах да се свържа с петима професори от НХА: Греди Асса, Владислав Паскалев, Стоян Домусчиев, Иван Газдов и Христо Симеонов. Можах да говоря с тях само по телефона, всички се измъкнаха от пряка среща. Но от малкото, което чух в слушалката, беше ясно, че подкрепят “разширението”. Аз исках само да разбера луд ли съм, или ме правят на луд, а после да пиша.

Както и да е, конкурсът се състоя. 56 заявиха желание, 26 колектива участваха. С любовниците, сътрудниците и съпругите, това прави поне 200 архитекта, които подкрепиха идеята с прякото си участие. Те или повярваха, че става дума за учебна сграда, или не повярваха, но хич не им пукаше (тогава). Започна да им пука, след като Министерството на регионалното развитие и благоустройството преведе на проектанта хонорар от два милиона лева (след като 20 години държавата не беше дала нито лев на Академията… за академични нужди). Какво да се чудим при това положение на художниците? В журито взеха участие архитектите Иван Станишев, Лило Попов и д-р Тодор Кръстев – хора, които безусловно обичам и уважавам. Бях толкова стъписан от безумното им участие във фарса, че години по-късно не смея да си отворя устата повторно. Мълчах - не за да гледам сеир, а защото при това положение беше излишен всеки протест.

Конкурса за НХА спечели арх. Стефан Добрев. Проектът му беше по-малко лош от всички останали или, иначе казано, ловеше око повече от останалите. Което не му пречи да бъде напълно несъстоятелен – като останалите. “Не стреляйте по пианиста, той свири колкото може”, искам да кажа, защото в този конкурс старите виртуози също се изложиха. Как се прави правителствена сграда, която да прилича на рисувално училище, досега никой не е видял. С това съвсем не твърдя, че Добрев е големият архитект, на когото трябваше да се повери това упражнение. Досега имаше възражения, че не бил построил нищо сам (винаги има първи път), сега на “Цариградско шосе” негова сграда е пред завършване. Неговата НХА би била нещо подобно. Подобен характер имаше проектът му за Народната банка, с който спечели конкурс през 1992, още преди да замине за Франция. Проектите на Добрев са професионално неграмотни и емоционално блудкави. Тъкмо такива, те имат всички изгледи за успех в съответния период и неизвестно още колко дълго в бъдещето. Това не ме учудва – те са отражение на действителността.

Притеснява ме големият брой интелектуалци, които пряко и косвено подкрепиха Йонов и Добрев. Става дума за художници и архитекти, все пак. Изглежда, критичната маса на популацията, която държи повече на желанията на властта, отколкото на всичко останало, е достигната и надмината.

София има много малко стойностна архитектура. Случай на незаслужено високо качество е градоустройството и архитектурата на историческия център. Източната фасада на Партийния дом е най-добрата класицистична фасада в целия бивш Източен блок. След като Танко Серафимов и Жеко Тилев – професори, и Георги Стоилов – академик, се запретнаха да я подобряват (в поредния конкурс за промени в бившия Партиен дом), това значи само едно - всичко е загубено. Щом техните проекти са желани и успешни за президентите на България, за председателите на Народното събрание, както и за останалите народни избраници, тогава наистина всичко е загубено.

Привържениците на проекта НХА обаче не отчитат предвидимо обстоятелство – че ламтежите на властта нямат граница. Властта поиска и получи проект за Вторичен правителствен център – там може да се побере всичко – дори неща, за които още не се е сетила. Нека сега властта бъде така добра да напише на едно листче:

- Къде иска да заседава Народното събрание занапред.

- Къде иска да посреща, награждава и тържествено настанява гостите си.

- В колко и какви канцеларии иска да се труди за нашето благо.

- Къде иска да учи българската младеж.

- Ако някой ще се мести – кой, кога, къде? Защо?

Досега всеки палячо можеше да си позволи да мести и пренарежда я президентство, я национален музей, я ВУЗ, я гара, я баня – както му скимне. Нека се уточнят помежду си. След това ние, архитектите, ще предложим задоволителните решения. А дотогава – битият бит.

Бележка под черта за неархитекти

Идеята “всички под един покрив” - лозунг на проекта НХА - е несъстоятелна, най-малкото защото не става дума само за художници, а за няколко разнородни факултета – тези с чуковете и флексите нямат място под един покрив с четките, нито изкуствоведите има защо да учат заедно с текстилците и керамиците. Да работят обособени в по-малки сгради, самостоятелно, в паркова среда, близо до общежитията, за студентите беше и е по-добре, отколкото в центъра на София.

Мащабът на рисувалното училище на Смирнов може да е бил подходящ за съсед на “Александър Невски” и Народното събрание, но новите проекти не са – площадът не е разтегателен. Ако нуждите на националната бюрокрация, плюс колониалната евробюрокрация (заради която уж е целият зор???), не се побират в стария Център, налице е проектът на Доминик Перо за Вторичния център, който вече не може да бъде сметен под черджето – не е времето, когато можеше да скъсаш договора с хърватския архитект д-р Щраус и да построиш НДК, ни лук ял, ни международен конкурс мирисал. На ЕС такива не минават. Тогава какво правим – съсипваме стария Център, за да няма какво да сложим в новия?

Архитектурата на Стефан Добрев е кичозна и грозна - като всяка, която лъже относно съдържанието. Проектът на Добрев представлява тържествен монументален портик спрямо северния (реален) вход на Народното събрание. Гигантският мост, обърнат към стария център на едно ниво с кубетата на “Александър Невски”, е добър панорамен ресторант и команден мостик за европейската администрация, но тези главни за проекта елементи нямат нищо общо с Художествена Академия.

Добрев се напъва да вмести в измъчени обеми задание, което априори не може да се побере в парцела, дори ако той бъде застроен плътно, без атриум, но според програмата. В проекта ателиета, лекционни, актовата и други важни зали са изцяло подземни (!) - под главния вход и под двора, но без нужните обеми, предназначени за конструкция и вентилации. Паркингите са на минус второ и трето ниво – целият парцел трябва да бъде изкопан като “Прошеково пиво” на същия автор. Срещу три и половина етажа отсреща в Народното събрание и НГЧИ, Добрев има седем надземни и три подземни (това във връзка с мащаба). Учебните зали в проекта имат недопустими обеми, лошо осветление, но като канцеларии са фантастични. Ако от самото начало властта беше признала, че не става дума за Академия, там спокойно, без патос, козирки, триумфални арки и мостици, там можеше да има европейска администрация в минимален обем, а в автентичната сграда на Смирнов можеше да остане само ректоратът на НХА – така и така, близостта с властта е важна само за академичното тяло. За неговите автомобили все ще има място, но за студентски – никога в един и същ гараж с депутатските.

Композиционно и конструктивно проектът на Добрев е слаб не само защото острият ръб на заобленото тяло боде агресивно олтарната абсида на “Невски”. На същото място гигантският мостик е подпрян на магия, а самият той е показан ту с архаична железопътна конструкция, ту съвсем без конструкция. Именно “академичните” обеми (а не кабинетите на евродепутатите) са под земята – това е причината властта да харесва проекта. Ако обществото не разбере за какво става дума, проектът не може да бъде спрян. Така както не бяха спасени мостът на “Опълченска”, Гаровият площад, Мавзолеят, Градската библиотека, Гара “Сердика”, Южният парк, Банята, метромрежата…

Ако главният архитект или кметът утре подпишат строителното разрешение, да ни е честита “бъдещата НХА”. Багерите ще захапят “софийския акропол”. Най-хубавото място в София 20 години ще бъде строителна площадка, а след това още най-малко 200 години една грамадна лъжа ще затиска Народното събрание и “Александър Невски”.

В броя на в. “Култура” от 19 юни 2009 най-долу, най-вдясно на стр. 3 има цитат от Ивайла Александрова (писателка): “Българската интелигенция сама участва в своето обезглавяване“. Добрата новина е, че архитектите не сме интелигенция. Тя би трябвало да има нещо общо с интелигентността.