Да спасим сърцето на София!

Отново за историческата среда около храм-паметника “Св. Александър Невски”

Арх. Милена МИХАЙЛОВА

Вместо увод:

“…и въобще дали има друга мярка освен времето, което не достига, а това напред няма да ни принадлежи.”

” …то може и без нас да си върви, а ние сме тези, които имаме нужда от него, които изоставаме и погиваме, след нас вървят други и други, в една и съща верига, вечна в движението и смъртта.”

От дневника “Размисли за архитектурата” на арх. Никола Николов

Признавам, че идеята за този материал се базира на една докладна записка на големия наш архитект, с която Министерството на културата кандидатства за средства пред Европейския съюз: за етапна реставрация, реконструкция и модернизация на съществуващите сгради, които са част от II и III етап на проекта за НГЧИ.

Разходката по най-ценната територия на София - платото около храм-паметника “Св. Александър Невски” надявам се още веднъж да ни убеди в значимостта на това място и в необходимостта от специално отношение при архитектурна намеса в тази среда, формирала се в общи линии до 50-те години на миналия век. Тя включва уникални сгради в Историческия център на столицата, които са паметници на културата с висока архитектурна стойност и голямо историческо значение.

Уважението към паметта на арх. Никола Николов изисква да започнем със сградата на НГЧИ (бивша Държавна печатница, строена от виен-ския архитект Шванбергер през 1881 - 1883, някога една от най-красивите сгради в центъра на София). Следват по значимост сградите на НХА: запазената автентична част от спечеления на конкурс цялостен проект (строена през 1906, автор - руският архитект Смирнов, заедно с крилото по улица “Оборище”) и по-късната изложбена зала на арх. Виктория Ангелова, строена 1937 (съборена при бомбандировките през 1944 година). Предстоящата сериозна намеса в този квартал чрез изграждане на нова сграда на НХА със съвременна архитектура ме кара да припомня виждането на арх. Никола Николов, проучвал дълги години зона “А” като главен проектант: “Симетрично поставени от двете страни на храма “Св. Александър Невски” и то по надлъжната ос “изток-запад”, сградите явно имаха и предназначението да подкрепят в обемно-пространствената и уедрена ос, решение на единен ансамбъл, който се води от обема на черквата.”

И тогава, както и сега, има апетити за мястото от Народното събрание - правят се паралелно две разработки, за две сгради калкан до калкан - желанието на инвеститорите е проектът да се придържа към “образа” и “характера” на решението на галерията. Отначало учуден, арх. Николов взема своето решение: “Архитект Смирнов е направил избора в проекта, по който е извършена реализацията, и то изглежда не само малката червена ъглова сграда, но и тази по ул. “Оборище” … “не ми се ще да променям този образ”. “Това разбира се е формално съображение, но ми се струва, че не е колегиално към починалия отдавна автор, а и към живите архитекти.” “Мисля, че ще бъде по-интересно, ако застанат на един фронт две епохи - Късно средновековие и

архитектурните паметници от миналото, а новото нека се изгражда край този софийски “акропол”. “… новата тъкан не бива да седи в този исторически център като кръпка, а органически да се сраства със завареното и да се възприема като “било и пребило”.

В подкрепа на това становище се връщам към обещаната в началото разходка по платото. Започвам от северната страна, с паметника на Иван Вазов (скулптори: Занков, Лозенски, Блажев; архитект - Райков). Следва градинката с базиликата “Св. София” (последен градеж V - VI век, отново служи на култа от 1898, реставрирана 1928 - 1931) и експонираните по улица “Московска” зидани гробове на Софийския некропол (по цялото плато на храм-паметника “Св. Ал. Невски”, включително гробът на Иван Вазов). От южна страна на базиликата е национално значимият паметник на Незнайния воин (автор арх. Н. Николов) с лъвското скулптурно изображение (фигурата е от 1940, автор е големият наш скулптор Андрей Николов). В зелената площ има още два паметника: на Отец Паисий, който е в ос на западния вход на храм-паметника (автор - скулпторът М. Симеонов), и този на Петко Д. Петков в градината пред НГЧИ.

От южната страна на оста улица “Оборище”, възприета от проф. арх. Померанцев, се намират Руската черква с бившето посолство на Русия, Военният клуб, експозицията - пластика на открито на проф. Л. Далчев, паметната плоча на Иларион Макариополски (1924, скулптори Андреев и Киселинчев), която е в ос със паметника на Незнайния воин. Следва сградата на Светия синод (1904 - 1912, автори арх. Момчилов и арх. Попов), а зад нея са посолствата на Италия и Австрия. Околните зелени площи за съжаление са зле поддържани, включително около новия паметник на Борис Христов, който се нуждае от преситуиране. Кварталът завършва със сградата на БАН (1892, автор австрийският архитект Херман Майер), която заедно със сградата на Народното събрание (1884, автор виенският архитект от български произход К. Йованович), са рамка за визуална връзка с храм-паметника.

В ос на НС на площад “Народно събрание” е забележителният паметник на Цар Освободител (1907, автор А. Дзоки, скулптор от Флоренция), а на югоизток от НС следва градината между булевард “Цар Освободител” и лицето на Художествената академия, в чиято ос е поставен паметникът на Св. Климент Охридски, също от проф. Далчев. Тази своеобразна, исторически наситена структура завършва със Софийския университет.

В ос на НХА, между улиците “Шипка” и “Оборище”, в градината се извисява великолепният паметник на братята св. св. Кирил и Методий (на скулптора Вл. Гиновски, арх. Иванчев), поставен в ос пред входа на Народната библиотека. Преди да продължим по булеварда на североизток, се натъкваме на ъгловия жилищен блок, който изобщо не е за това място и пред нас вече е първият паметник, издигнат в София след Освобождението, паметникът на Васил Левски (1878 - 1895, релефен портрет Рудолф Вейр, скулптор Фр. Новак, арх. А. Колар). Периметърът се сключва със сградите на двата факултета на СУ (бивша мъжка гимназия, строена 1886, автор - арх. Йованович) и поредица от маловажни жилищни сгради по улица “Московска”, от които засега са подновени само две.

За да се запази атмосферата на това ансамблово застрояване, осъществено за по-малко от 70 години след Освобождението (1878 - 1944), трябва да се съхрани целостта му - не може рязко да се разграничи архитектурната от историко-обществената стойност на един обект или група обекти. И отново ще цитирам арх. Никола Николов: “…мисля, че малко люде познават своя град и неговия център, още по-малко го познават неговите архитекти”, и по-оптимистичното: “По-важното е да улегне мисълта, която се стреми към истината за историческия център.”

Накрая вместо заключение: “Мисля, че няма да сбъркам, ако си направя извода, поне за себе си, че една архитектура, каквато и да е в стилово отношение, в което и време да е правена, щом вълнува, щом те връща назад и изнася напред във времето, изпитваш в нейно присъствие наслада, удоволствие и с примирение благодариш, че е създадена да радва живота, направена е от големи архитекти-автори - може да се радва на своя заслужен успех.”

Питам се дали новата сграда на НХА ще отговаря на тези критерии, формулирани от един от най-големите български архитекти на ХХ век?

в. “Арх&Aрт борса”, бр. 25/2007 година